/ първа част/ 

      Битката при Варна през 1444 година, била катастрофа за християнския свят. Последният кръстоносен поход в историята на Европа, завършил по апокалиптичен начин, а българите изгубили шанса да имат своя държава, чак до втората половина на XIX век. От този момент нататък, оцеляването им като народ се дължало главно на тях самите, но справедливо е да се каже, че то е и Божие чудо!

      В събитията от тази драматична епоха са замесени папи, императори, царе, князе, принцеси, воеводи...както и десетки хиляди анонимни герои пожертвали живота си в името на отечеството и християнската кауза. Историята на Европейския Югоизток през първата половина на XV век е изпълнена със сложни политически комбинации, битка за геополитическо надмощие, власт и влияние, коварни заговори, предателства, брутални убийства и най-обикновена варварска жестокост. Но в решаващия момент, независимо от изключителната сложност на изтъканите политически връзки и отношения между събитията и личностите, целите и делата на всички замесени в историята на Европа от периода, сякаш извън цялата взривоопасна смес от явления, една на пръв поглед незначителна и дори нищожна случайност, предизвиква тотална катастрофа, която ицправила пред погибел православния християнски свят и...обрекла българите на многовековно робство.

     Известно е, че колкото по-сложна е една система, толкова по-уязвима е тя, от на  пръв поглед, незначителни въздействия. Но дали събитията довели до края на кръстоносните походи, окончателната гибел на идеята за българска държава и дори до заника на „Втория Рим”/ Константинопол е превзет от османските турци в 1453 г., само 9 години след разгрома край Варна/ не са плод на заговор, старателно укриван в продължение на векове? Дали историците, които и до днес разказват за тези събития не са били подведени, защото не могат или не искат да отговорят на въпроса :

                       Съзнателно ли е провален похода на Владислав III Ягело?

    Няколко поколения историци, последователи на романтичната историопис, предлагат един и същ отговор на въпроса, по чия вина е изгубено сражението на 10 ноември 1444 година. Той винаги се свързва с името на  полско-унгарския крал, който заедно с трансилванския воевода Януш Хуниади, ръководи похода. Отговорът, който е удобен на всички е: сражението е загубено поради необмислената фронталната атака на полските рицари, водени от крал Владислав III  срещу стана на султан Мурад II, която както е известно, завършва с гибелта на младия полско-унгарски крал. Всъщност, Владислав III Ягело, по това време носи и титлата „крал на България”, но това е друга тема. Историците твърдят, че младостта и неопитността на краля, както и амбицията му да се прослави като велик пълководец са го подвели. Затова, въпреки предупреждението на Януш Хуниади/легендарен още преживе герой и опитен стратег, известен като „белия рицар на християнството”/, да не предприема нищо, кралят решил да извърши подвиг, като нападне и убие султана. Но турските хронисти, които описват събитията свързани с похода, представят случилото се по различен начин. Мехмед Нешри/един от родоначалниците на османската историография, живял и работил през втората половина на XV, началото на XVI век/ в своята хроника „Огледало на света” твърди, че лукавият Янко/ Януш Хуняди/ подвел краля да нападне султана! Докато траяла битката – разказва Нешри – Янко казал на краля: "Ето, ние разбихме турците! Ти защо стоиш? Тръгни срещу султан Мурад, защото на господаря господар трябва! Този Янко бил бейлербей на краля. Много лукав бил негодникът, а имал мерак да стане унгуруски бей.” Ходжа Сеадедин, един от най-авторитетните турски историци на ХVII век, в своята хроника „Корона на историите”, разказва как кралят препуснал в галоп на своя кон, като съсичал всичко по пътя си, показвайки чудеса от храброст.  успял да се вклини, разсичайки отряда охраняващ султана на две и се спуснал към него за да го убие. И когато бил съвсем близо, един от еничарите/ Коджа Хадър/, подсякъл сухожилията на коня, свалил краля на земята и мигновено му отрязал главата.

    И така, в крайна сметка, какво всъщност се е случило? Конспирация, заговор, груба стратегическа грешка на неопитен крал и/или просто случайност, свързана с ефикасните действия на един еничарин?! Или, катастрофата край Варна, е била предопределена единствено от венецианските банкери, чийто кораби пренесли османската войска в континентална Европа/срещу една жълтица на човек/ и поставили в безизходица кръстоносците водени от Владислав III и Януш Хуняди! В такъв случай правилото, което обяснява всичко е известно. То гласи: „парите не миришат”!

    След победата, селото намиращо се в непосредствена близост до полесражението, било преименувано на Хадърдча, в чест на героя Коджа Хадър. В това село се ражда и легендарният духовен водач на българите, Петър Дънов. По тези места, векове по-късно, в хода на десетата руско-турска война от 1877-1878 година, преминали руските войски, водени от великия княз Николай Николаевич Романов, син на император Николай I. И селото... по-късно, в чест на княза, с чието име местните жители свързвали края на робския период на българите, било преименувано на...Николаевка.

     Продължението на този драматичен епизод е преразказано толкова много пъти, че се приема за аксиома. От християнската армия загинали между 10 000 – 12 000 души, от османската между 20 000 – 30 000 души, но богинята Нике кацнала на рамото на Мурад II. И все пак заслужава да обърнем внимание на някои подробности. След настъпилото объркване, предизвикано от смъртта на краля, Хуняди успял да съхрани почти непокътнати своите отряди и под прикритието на нощта войскарите му отстъпили организирано. Сякаш трансилванският военачалник бил предварително подготвен за подобен развой на събитията. Останалите рицари  и съпътстващите ги войскари, в същото време се лутали без да познават местността и били избивани от турците като безпризорни кучета.  Някои историци твърдят, че Хуняди имал опитни водачи/или самият той познавал добре пътищата/, защото само за два дни успял да достигне Дунав и да премине във Влашко. Това чудодейно избавление е странно ако е станало без божията помощ или поне без помощта на българите, защото в едно свое писмо до папа Евгений IV, датирано от 1445 година, самият Януш Хуняди обяснява поражението си и с „неизпълнените обещания” на някои български князе. Историците предполагат, че става дума за сина на Иван Шишман, Фружин, който най-вероятно е участвал в битката край Варна, а може би и за някой от внуците на Търновския цар. Всъщност и други „князе не изпълняват обещанията си” спрямо Хуняди. Когато великият „бял рицар” се добира до Влашко, местният владетел Влад II Дракул, заедно със сина си Мирчо го обвинява за поражението и...го хвърля в затвора. Влад II Дракул/ баща не само на Мирчо, а и на известния Влад III Цепеш, набеден от Брем Стоукър за вампир/ не взема участие в похода и сражението. Според Калимах/ италианец, с истинското име Филип Буонакорсо/ 1437 – 1496/, политически емигрант, натурализиран в Полша/, Влад II не взема участие в похода също поради една мистична причина. В своята „История на Владиславовото царствие” той описва как влашкият воевода чул пророчеството на българката Фекуза от село Сулла за престоящата катастрофа и се отказал от военната кампания. Но, защо тогава е изпратил сина си Мирча с 4000 конници в помощ на крал Владислав. Разбира се, някои историци приемат, че Влад II се отказал от лично участие по съвсем прагматични причини. След като се срещнал с краля и трансилванския воевода, той им казал, че армията им е малка и нямат шансове за победа. По негово мнение броят на кръстоносците се равнявал на големината на дружината, с която султанът ходел на лов. Не е ли странно? Влад II бил предупреден от Фекуза, двама от синовете му били заложници и животът им зависел от султана, армията на кръстоносците била малка и все пак, влашкият воевода изпратил на война най-големия си син и престолонаследник Мирчо. Известно е, че и други балкански владетели са се отмятали от споразуменията си с неверниците – турци, но в случая залогът бил твърде висок! Ето защо, можем да обясним поведението на Влад II само ако приемем, че той е ...Дракона - тоест Велик магистър на „Ордена на Дракона”. Но за този легендарен орден ще стане дума, едва след като изясним още няколко обстоятелства.

      Впрочем в хода на битката, след като власите проникнали в турския лагер и го разграбили, неочаквано се оттеглили, без да вземат повече участие в битката. Историците обясняват оттеглянето с обстоятелството, че султанът предупредил власите, че ако не се оттеглят от битката ще убие синовете на Влад II, които по това време били държани като заложници/ Раду и Влад Цепеш/. Но това обяснение не е достатъчно, защото от едно писмо на Влад  II до гражданите на град Брашов става ясно, че той е готов да пожертва синовете си „заради християнския свят” и Мирча е бил запознат с това намерие на баща си. И все пак, фактът, че Хуняди е обвинен в предателство от власите е налице, при това описан от натурализирания поляк Калимах, който няма никаква причина да симпатизира на Влад и сина му Мирча. На свикания военен съвет били изслушани обвиненията на Мирча,  които очевидно били толкова убедителни, че Хуняди бил осъден на смърт, но все пак благодарение намесата на Влад Дракул и отчитайки миналите му заслуги, съветът запазил живота му. Но ако добавим към това описание и обстоятелствата свързани с последвалото жестоко отмъщение на Януш Хуняди спрямо влашкия владетел и престолонаследника му, можем да допуснем, че Хунияди осъществил отстраняването на свидетели, а вероятно и на членове на Ордена на Дракона, които възпрепятствали намеренията му.  

      Известно е,        че Януш Хуниади, с помоща на влашки боляри организирал въстание, свалил от престола Влад, който бил убит през декември 1447 година, а престолонаследника Мирчо бил ослепен и погребан жив.

След заплаха от война с унгарците власите освободили от затвора Януш Хуняди. В Унгария, след смъртта на крал Владислав III, той бил избран във временното правителство, като един от петтимата капитан-генерали/1445 г./. В последствие трансилванският воевода се превърнал в регент/1446 г./ от името на малолетния кандидат за чешки и унгарски крал - Ладислав Постумус/Посмъртни/, който след много перипетии бил коронован за унгарски крал под името Ласло VI. Властта на Хуняди като регент била почти равна на кралската. В 1448 година папа Николай V го закичил със златна верига и му дал титлата принц, тоест не само признал заслугите му, но и узаконил неговите претенции за произход от висшата аристокрация. Но за какви заслуги и за какъв произход става дума?! Дали те не са свързани с легендарния „Орден на Дракона”, за който ще стане дума по-долу?! Може би отговорите щяха да бъдат известни ако принц Хуняди не бе завършил живота си само на 49 години.

      В 1456 година, трансилванският войвода разбил завоевателя на Константинопол Мехмед II Фатих край Белград, но чумата го застигнала в същата година. Невероятната кариера на Януш Хуняди и авторитетът му на на един от най-големите врагове на османците, трасирали пътя към престола на сина му Матияш Хунияди/ по известен като Матияш Корвин/. Могъществото на Унгария достигнало своя връх при Матияш Корвин. Известно е, че на Януш Хуняди било обещано да стане крал на България, при успех на похода от 1443 – 1444 година. Между другото, владетелят Матияш Хуняди включил тази титла в своята титулатура, но това вече било само формалност, защото мечтата на Януш Хунияди да стане „унгуруски бей”/ Мехмед Нешри/, била постигната чрез сина му.