Възстановяване на свободата

В края на 70-те години, когато инфлацията най-сетне е овладяна ръстът се възобновява и в началото на 1980 г. Световната банка има възможността да напише в доклада си: „При изключително неблагоприятни обстоятелства чилйските власти осъществяват икономически поврат, който няма прецедент в историята на Чили”. Подобряването на икономическата обстановка обяснява защо на 11 септември 1980 г. По време на референдума за удължаване срока на пълномощията на Пиночет с осем години 68, 14% от гласоподавателите гласуват утвърдително. Но с напредването на 80-те години икономическата свобода води до нарастващи искания за политичска свобода.

Успехът на икономиките на частната стопанска инициатива в тихоокеанския регион несъмнено помага ца се запали отново вярата в пазарната система както в Северна Америка, така и в Европа. Както видяхме, 70-те години са едно обезкуражаващо десетилетие за капитализма. Сред интелигенцията, включинелно и сред много икономисти, стана модно да се говори за „нулев ръст” или за „късен капитализъм”.

Госпожа Тачър, на която скоро режимът на Брежнев дава прякор „Желязната лейди”  (титла, която и харесва), нарича себе си политик на „убеждението” като противоположност на политика на консенсуса. Първата й задача е да сложи юзди на юридическата власт на трейдюниноните, която, както видяхме, нараства непрекъснато след 1945 г. Предишният опит за реформа, предприет от консервативното правителство през 1971 г. – обширният и свръхсложен Закон за отношенията в промишлеността – де оказва неработоспособен и е бракуван надлежно от следващия лейбъристки кабинет през 1974 г. Правителството на г-жа Тачър, отчитайки този урок, се заема с проблема, решавайки го стъпка по стъпка, като приема пет различни закона в продължение на срока на три парламента. (Скаргил, който два пъти не е успял да вдигне общонационална миньорска стачка обаче нарушава писаните правила). По този начин решението да не се стачкува не е взето от профсъюзните членове, а от по-войнствено настроените делегати.

Стачката на Скаргил през 1984-1985 г. заслужава по-подробно изследване, тъй като тя фактически е опит да се свали едно демократично избрано правителство, а нейният провал е епохално събитие в промишлената история на Великобритания. Победата идва в резултат на комбинираните действия на съдебните органи, осъществяващи новите реформи на профсъюзната дейност и ефективната координация между различните командвани по места полицейски сили на Великобритания. Стачката се оказва извънредно скъпа и добавя 2750 лири стерлинги към разходите на правителството. Но тъй като правителството е твърдо решено да не се предава, постепенно става очевидна безплодността на стачката. На 5 март националната миньорска делегатска конференция се съгласява на нещо, коетко на практика е безусловна капитулация... Фондовете (на профсъюза) са стигнали до секвестиране. Това вероятно е най-неуспешната голяма стачка в британската история. Но не би. Вероятно най-добре окопалата се група работници в британската промишленост са печатарите , състоящи се от Националната графична асоциация (НГА) ... и Дружеството на графичните и сродните професии..., включващо всички други заети с физически труд работници в отрасъла. Отново комбинацията от съдебни разпореждания на базата на новото законодателство и ефективното използване на полицията осигурява разгромяването на тази сила. Победата в Уопинг и последвалото рухване на властта на печатарските профсъюзи слагат края на неофициалната цензура на пресата във Великобритания, съживяват една боледуваща промишленост, правят националните вестници отново печелещи и по този начин дават възможност да се създадат нови като например Индипендънт (1986 г.). А заедно с разгрома на миньорската стачка тя слага окончателен край на профсъюзната заплаха за британската конституционна и политическа система. Това е прелюдия към нова ера на мир в британската промишленост. В периода 1987-1990 г. броят изгубени работни дни, загубени поради стачка, пада на най-ниското ниво за последният половин век и по всичко изглежда, че „британската болест” е излекувана.

Но това, което особено удивлява чужденците в действията на правителството на Тачър, са неговите успехи в намаляването на държавния сектор чрез процеса, наричан „приватизация”. Той има  два аспекта. Първият е прехвърлянето в частна собственост и управление на национализираните отрасли на „Кейбъл анд Уайрлис”, „Бритиш Стийл”, „Бритиш Еъруейз”, „Бритиш Телекомюникейшънз”, „Бритиш Газ” и електроснабдяването . Вторият аспект се състои в начина, по който се извършва приватизацията - чрез „пускането” им през стоковата борса, така че дребните спестители да бъдат стимулирани да купуват от акциите им. Идеята става популярна с напредването на 80-те години като „демократичен капитализъм”. Бързото намаляване на загубите в държавния сектор дава възможност на правителството не само просто да намалява непосредственото данъчно облагане, където средният процент пада от 37, 5% на 25% , а най-високият – от 94 и 87% на 40%, но и да постигне големи бюджетни излишъци и да плати повече от една пета от целия национален дълг. Приватизацията е един от най-успешните процеси на 80-те години и намира много подражатели в чужбина. Дори Япония, която сама учи Запада на много неща, следва примера на Великобритания. На 19 юни 1983 г. Тачър спечелва отново изборите за своята партия с огромно мнозинство.

Госпожа Тачър и „тачъризмът” имат световно влияние през 80-те години, което включва не само новата мода на приватизация и намаляване на държавния сектор. 80-те години са радикално консервативно десетилетие и дори в страните, където се забелязва отдалечаване от марксизма, колективизма и всички традиционни леви „изми”. Процесът е най-забележим във Франция. Избирането на социалиста Франсоа Митеран за президент на Франция през 1981 г. след двадесет и трите години на голизма и на приемниците му, довеждат до кратък период на социалистически егалитаризъм и политика, насочена против бизнеса. Това предизвиква три бързи, следващи една след друга девалвации на франка, след което Френската социалистическа партия бързо се придвижва надясно, към политиката на свободния пазар, а в края на 80-те и началото на 90-те години редуването на власт на социалдемократически и консервативни премиер-министри почти не води до някакви разлики в икономическата политика, отбраната или външните работи.

По цял свят в лейбъристките или в демократичните социалистически партии на мода идва терминът „социален капитализъм”, в който се включва приемането на пазарните сили, подложени на известни съществени ограничения, за да бъдат защитени бедните и онеправданите.

Друго политическо клише, дошло на мода в началото на 90-те години и отразяващо възприемането на пазара от страна на левите, е „държавата, осигуряваща възможности” като противоположност на Голямото правителство – държавата съществува, според тях, не толкова за да върши сама нещата, а за да осигурява възможността хората да вършат работа. Консерваторите са също така склонни да използват тази формула за ролята на правителството. До известна степен през 80-те и началото на 90-те години се осъществява сближаване възгледите на световните демокрации, но това е сближаване при условията на десните. И наистина „ефектът на подкрепата” – фраза, въведена от британския консервативен идеолог сър Кейт (по-късно лорд) Джозеф през 70-те години – чрез който програми, започнати от леви правителства се подкрепят от техните десни приемници като по този начин люлеенето на махалото се заменя от колективистката поддръжка, сега е обърната – именно радикалите отдясно са тези, които тласкат обществото по посока на икономическия либерализъм.

Наистина мексиканската икономика се слива със североизточната тихоокеанска икономика, формирана от западните Съединени щати, западна Канада и Аляска. Около 70% от мексиканския износ през 70-те и 80-те години отиват в Америка, 60% от вноса й е американски. Но от 70-те години нататък мексиканската и американската икономика чувстват притеглянето на Пасифика – нарастващото притегляне на свободния пазар.

Една от най-важните промени на съвременността ни е преместването на демографския и икономическия център на тежестта на Америка от североизтока към югозапада. Както показва преброяването през 1980 г., тъй като преместването е от мразовития към слънчевия пояс, то се усилва и от увеличаването на цените на енергията. Регионалните вариации в доходите, които някога са били силно в полза на старото „ядро”, започват да се уеднаквяват, а после се преместват в полза на югозапада. Демографските промени довеждат и до промени в политическата власт и философия.

Съкрушителната победа на Ричард Никсън през ноември 1972 г. е предвестник на политическите последствия на тази промяна, но тя е затъмнена от Уотъргейт и последиците му. На 4 ноември 1980 г. обаче тенденцията става очевидна, когато Роналд Рейгън, който изкарва два успешни срока като губернатор на Калифорния и е представител на една от най-мощните калифорнийски капиталистически групировки – киноиндустрията, разгромява Джими Картър, който е първият от времето на Хърбърт Хувър през 1932 г. избран, действащ президент, победен на избори. На 6 ноември 1984 г. той повтаря успеха си с още по-голяма разлика, вземайки 59% от гласовете на народа и имайки мнозинство във всяка една от главните групи гласоподаватели, с изключение тези на негрите, евреите и членовете на профсъюзите. Побеждава своя опонент от Демократическата партия Уолтър Мондейл във всички, освен един от петдесетте щата. Не е съвпадение, че от 80-те години, когато Калифорния вече е най-богатият, а става и най-населеният щат на САЩ с най-големият брой гласове в избирателната колегия, в много отношения стават калифорнийско десетилетие.

Но доминирането на Рейгън през 80-те години в никакъв случай не е благодарение на променящата се демографска ситуация. По-добре от който и да е било друг политик, с изключение на Маргарет Тачър, той улавя духа на новото  време.

Това, което Рейгън може и извършва, е да намали данъците. Резултатът от това е стабилното увеличаване на бюджетния дефицит. През първите шест години след първоначалното снижаване на данъците в края на 1981 г. в резултат на стимулирането на икономиката постъпленията от данъци фактически се увеличават с 375 милиарда долара.

От друга страна, политиката на Рейгън или Рейгъномиката, както я наричат и приятели, и врагове, придава динамизъм, какъвто Америка не познава от времето на Айзенхауър. За шестте години, от 1982 г. до 1987 г., БНП (с поправка на инфлацията) нараства с 27%, производството – с 33%, средните доходи – с 12% (срещу намаляване с 10, 5% през 70-те години). Доказано е, че са създадени 20 милиона нови работни места. Нещо повече, след съмненията през 70-те години Рейгън успява да убеди общественото мнение, че Америка отново е динамична и преуспяваща нация. А за себе си спечелва неохотно даденото му от първоначално враждебно настроените медии прозвище „Великия събеседник”. Резултатът е, че Америка започва да си възвръща самочувствието, което бе загубила по време на опита за самоубийство през 70-те години.

Растящата самоувереност на Америка позволява най-сетне да се изтрие породеният от виетнамската катастрофа мазохизъм и дава възможност на Рейгън, който няма задръжки по повод законното използване на огромната американска мощ, да се появи с апломб на световната сцена. Но и тук учител му е госпожа Тачър. В петък 2 април 1982 г. без предупреждение или обявяване на война големи аржентински морски десантни сили нападат и окупират Фолклъндските острови – колония на британската корона (окупиран е също така и остров Южна Джордия, който се намира на изток). Заявлението на Аржентина, че за нея това е антиколониална освободителна война, не е убедително, и Съветът за сигурност на ООН гласува с 10 срещу 1 гласа за незабавно изтегляне на Аржентина (резолюция 502). Нападението обаче заварва британците абсолютно неподготвени и те нямат никакви по-значителни сили в района.

Първите английски бойни кораби потеглят за Южния Атлантик два дни след започването на нахлуването. Седмица по-късно Великобритания обявява 200-милната забранена зона около островите – вариация на „карантината”, която президентът Кенеди налага на зоната около Куба по време на ракетната криза през 1962 г. На 21 май британската армия създава предмостово укрепление в Сан Карлос (след като си е върнала на 25 април остров Южна Джорджия, когато е потопен аржентинсикия тежък крайцер „Адмирал Белграно”); след една седмица военновъздушен десант завзема Порт Дарвин и Гууз Гриин, а на 14 юни се предава целият аржентински гарнизон. По време на сухопътните сражения загиват около 255 британски и 652 аржентински войника. Три дни по-късно Галтиери е свален. Всъщност победата на Великобритания довежда до падането на военното управление в Аржентина и до възстановяване на демокрацията.

Ефектът върху Рейгън също е поразяващ. Фолклъндската криза послужва за съживяването на западното чувство за коректност в международното положение и напомня на Съединените щати за отговорността, която те носят като водеща демокрация и гарант на върховенството на закона. Първите геополитически последствия се появяват в края на 1983 г. На 19 октомври Морис Бишоп – премиер на малкия западноиндииски остров Гренада, който е член на Британската общност – е убит по време на ляв преврат, подпомогнат и верятно планиран от кубинците. Два дни по-късно лидерите на съседните на Гренада държави – Ямайка, Барбадос, Сейнт Винсънт, Сейнт Лусия, Доминика и Антигуа съобщават за голямо кубинско военно съоръжение на острова и, боейки се за сигурността на собствените си демократични правителства, тайно молят за военна интервенция на САЩ. В резултат на това (обаче) се получава едно неприятно последствие: госпожа Тачър не е информирана за плановете на Рейгън и тъй като Гренада е държава от Британската общност, тя (и кралицата) се чувства обидена и при това изразява мнението си публично, което е една нещастна грешка. Това е единственото сериозно неразбирателство между госпожа Тачър и Рейгън. Иначе операцията се посреща добре и постига всичките си цели. Войските на САЩ дебаркират на 25 октомври, възстановяват конституционната власт и започват незабавно изтегляне на 2 ноември (според слуховете от по същото време две седмици невъоръжени кубински лекари се задържаха под натиска на американската морска пехота – бел.моя).

Това не е единствената енергична акция, която Рейгъновата администрация предприема в защита на законните интереси на Америка и като неофициална световна полицейска сила (от тези интереси на Америка навсякъде по света ни беше дошло до гуша – бел.моя). На 13 април Рейгън нарежда американски бомбардировачи Ф-111 да проведат атака срещу щаба и казармите на Кадафи в Триполи. Операцията се провежда през нощта на 14 срещу 15 април. Госпожа Тачър дава разрешение на американската бойна авиация да действа от базите си във Великобритания, но Франция и Италия отказват да разрешат прелитане в тяхното въздушно пространство, като по този начин се налага заобикаляне през Атлантика и Средиземно море от 1000 мили. Нападението постига първоначалната си цел: оттогава Кадафи забележимо по-малко явно и активно участва в подпомагането на международният тероризъм.

На 21 декември 1989 г. Белият дом, раздразнен както от отношението на генерал Мануел Нориега – диктатора на Панама (а не на Чили, което при смъртта на Аугусто Пиночет чух по една столична радиостанция – бел.моя) – към демократичните му противници, така и от участието му в наркокартела, внасящ контрабандно наркотици за милиарди долари в САЩ (срещу Нориега има сериозни обвинения за престъпна дейност във Флорида), санкционира американската военна интервенция в Панама. Непосредственият повод е убийството на американски войник във военната зона на САЩ около канала.

Когато Рейгън става президент, той открива, че СССР изразходва за въоръжаване 50% повече от САЩ и печели преднина както в областта на конвенционалните, така и на ядрените оръжия. Разполагането на крилатите ракети дава на Москва да разбере, че ерата на нерешителност в политиката на Белия дом е свършила. Същевременно, от първите дни на президентството си Рейгън стартира открито обявявана програма за превъоръжаване. Допълнителните разходи за отбрана скоро нарастват с по 140 млрд. долара (малък щрих, предшестващ тази политика е появата още през 1977 г. на филма „Звездни войни”, където Дар Ветер се е превърнал вече в рицарят на злото Дарт Вейдър, мечовете са надлежно оцветени в червено и синьо и т.н. – бел.моя).

Принципиалното въздействие на програмата за превъоръжаване обаче е, както се е предвиждало, политическо в два аспекта. Рейгън иска да покаже на народите в Западна Европа (а фактически и на населението в сателитите отвъд Желязната завеса, което започва да гледа на Запад), че американската преданост на идеята за колективна безопасност е силна, както досега. Отговорът на повечето европейски правителства е положителен. Еднакво важно обаче е влиянието върху планирането на съветската политика. Рейгън бързо узнава от оценката на разузнавателните служби, че в началото на 80-те години СССР се сблъсква с нарастващи икономичеки проблеми. Афганистанската война е непопулярна и скъпа, а като снабдява бунтовниците с малки леснопреносими противовъздушни и противотанкови оръжия САЩ има възможността да вдигне човешката и финансовата цена на войната за СССР, без това да й струва много на нея. До началото на 80-те години основа на съветската външна и отбранителна политика на т.нар. „доктрина Брежнев”. В нея се утвърждава, че след като веднъж бъде установена „социалистическа държава” като например в Куба и Виетнам, всяка заплаха срещу нейното правителство ще се разглежда като заплаха срещу жизнените интереси на Съветския съюз. Дали доктрината е щяла да бъде задействана при всеки такъв случай е въпрос, но никога не е била поставяна на изпитание, а самият принцип изглежда умира заедно със стареца на 10 ноември 1982 г. Два дни по-късно наследник на поста Генерален секретар на партията, а на 16 юни 1983 г. и на поста президент става Юрий Андропов, който петнадесет години е стоял начело на КГБ. На 8 март 1983 г. Рейгън се възползва от възможността да предупреди новото съветско ръководство как той гледа на тяхната разширила се система и как възнамерява да се противопостави на всякакви външни посегателства. В Орландо, Флорида той произнася реч, която става известна като реч за „империята на злото”.

Седем месеца, след като става президент Андропов умира (9 феврурари 1984 г.), а неговият приемник Константин Черненко, набързо поставен на постовете Генерален секретар и президент (13 февруари и 11 април) изкарва малко повече от година и умира на 10 март 1985 г. Тогава съветският елит предприема важната крачка да прескочи едно цяло поколение и избира 52-годишния Михаил Горбачов – партиен апаратчик, роден в Кавказ, но с украински произход (по линия на майка си), издигнал се под покровителството на Андропов.

Все по-често в периода 1987 – 1991 г. неговите ясни разпореждания (на Горбачов) се игнорират или се изпълняват неправилно, предприемат се действия без негово одобрение или по-точно без негово знание. Резултатът е, че се премахва в известна степен атмосферата на страх, в която СССР живее от седемдесет години. Но това на свой ред разхлабва основаващата се на страха дисциплина, която единствено бе заставяла съветската комунистическа система въобще да работи. Увеличават се отсъствията от работа. Стачките стават нещо обикновено. Има огромно увеличение на престъпността, на нелегалното варене на водка и оттук на пиянството. Отначало Горбачов налага ограничена форма на забрана на алкохола, но впоследствие, когато се изправя пред свиване на държавните постъпления от прозажбата на водка, той се отказва от нея („минералният секретар” беше наложилото му се масово прозвище). Случват се поредица от деморализиращи бедствия както природни, така и причинени от човешки грешки и немарливост. Например на 26 април 1986 г. избухва един от ядрените реактори в украинският град Чернобил, разположен близо до Киев.Четири месеца по-късно, на 31 август, съветския пътническки лайнер „Адмирал Нахимов” потъва в Черно море, при което загиват 400 души и т.н.

Тези и много други инциденти показват признаците на обща разруха на системата. Икономическата програма за реформи на Горбачов, която той нарича перестройка или „прекрояване”, в някой отношения влошават състоянието. Дори в областта на енегретиката – някога основен източник на съветската мощ (поради богатите природни ресурси и в началото на 90-те години СССР остава най-големият износител на петрол в света) – трудностите нарастват вследствие на неефективния добив и поради други технологически неуспехи. Но една от целите на Рейгъновата програма за превъоръжаване е, чрез ускоряване темпото на въвеждане на високотехнологичните разработки в надпреварата във въоръжаването, да се затегнат окончателно гайките на съветската икономика и да изправи съветското ръководство пред трудни въпроси. Тогава възниква ... въпрос: готово ли е съветското ръководство да отговори на създаването на американските оръжия като се съгласи да седне на масата за преговори и да се ангажира с реалистични преговори за разоръжаване? Отговорът на това е „да”. На 19 ноември 1985 г. Рейгън и Горбачов се срещат в Женева на първата от серия срещи на най-високо равнище. Алтернативата е, продължаване на надпреварата на въоръжаването, която СССР не може да спечели.

Развитието на събитията във времето е доказателство, че стратегията спомага за тласкането на Горбачов в посока, в която той вече е склонен да тръгне  и, в частност , да вземе връх над съмняващите се свои колеги. През 1986-1987 г. все още съществуват реални съмнения относно искреността на Горбачов и реалността на промените, които той въвежда. По думите на Хенри Кисинджър „Проверката ще бъде Афганистан”. Горбачов е лидерът, когото запада иска да вижда начело на СССР. Това има значение за него, тъй като от 1987 г. някога значителната му популярност започва стабилно да пада. Това, което западните лидери обаче не знаят, е взетото в Москва решение, което е по-важно дори от решението за изтегляне от Афганистан – да не се използва Червената армия (както през 1953 г., 1965 г. и 1968 г.) за спасяване на падащите режими в Източна Европа.

След като веднъж това решение е взето, нещата започват да се движат много бързо, въпреки, че процесът, който разуши сталинската империя от сателитни държави , не е много ясен. Годините на растеж на Запада, белязани от „тачъризма” и „рейгъномиката” и от бързото развитие на световните финансови центрове, довеждат до главоломни натрупвания на стоки и до неизбежното търкаляне по нанадолнището. За пръв път то настъпва на 19 октомври 1987 г., когато на Нюйоркската борса индексът Дау Джоунз пада с 508 пункта или с 28% за един ден. Това не е, както някои се опасяват, повторение на „Черния четвъртък” от 1929 г., а е началото на края на един  дълъг период на икономическо разрастване, което в съответния момент поражда рецесията от 1990-1991 г. За времето си то е предупреждение за много от банките, че кредитните им линии са прекалено увеличени. Банките, които са големи кредитори на източноевропейските правителства и техните агенции, вече са загрижени за способността им да си връщат кредитите и след октомври 1987 г. не се дават пари в брой на страните на изток от линията Одер-Ниса; всъщност натиска за изплащане на главицата и лихвите се усилва. По този начин 1989 г. ., през която левите по целия свят възнамеряват да отпразнуват двестагодишнината от Френската революция – началото на съвременната радикална политика, както те твърдят , - се превръща в нещо съвсем различно: действително е Годината на революциите, но на революциите срещу установения марксистко-ленински ред. През март 1989 г. безредиците в Тибет, насочени срещу китайската окупация и нейната политика на геноцид, са жестоко потушени със сила. През следващия месец китайски студенти в Пекин използват случая на смъртта и погребението (22 април)  на комунистическия вожд Ху Яобан, който е бил популярен сред масите, но е бил свален от хардлайнерите през 1987 г., за да проведат голяма демонстрация. На 27 април тя прераства в студентска окупация на огромния площад Тянанмън в центъра на Пекин и т.н.

В Европа обаче историята е различна. Водачеството поема Унгария, която отпреди се опитва да въведе пазарни фактори в своята разрушаваща се „командна икономика”. Силно мразеният лидер Янош Кадар е отстранен през май 1988 г. от поста Генерален секретар на партията; след година – на 8 май, е освободен и от поста председател на партията. Междувременно Унгарската комунистическа партия се саморазпуска (10 октомври 1989 г.), като на нейно място се появява многопартийна система. По-важното обаче е решението на Унгария да демонтира самата Желязна завеса, като това има съкрушителен ефект върху останалите сателити. На 2 май Унгария започва да премахва граничните заграждения с Австрия, отваряйки границата за доброволно движение между Изтока и Запада. Още по-сензационно е решението й да отвори границата си с Източна Германия на 10 септември.

За набиращата сила антимарксистка революционна треска това е ход с критично значение. Полската комунистическа партия претърпява пълно поражение на изборите на 5 юни – деня, след кръвопролитието на площад Тянанмън, а на 12 септември във Варшава на власт идва първото некомунистическо правителство. Народът на Източна Германия, който е бил така брутално смазан от съветските танкове през 1953 г., не иска да гледа как славянските и унгарските му съседи се освобождават, докато те стоят приковани към отвратителниянепопулярен режим на Ерих Хонекер. След като унгарската граница се отваря, мнозина се устремяват през нея на път за Западна Германия. Така в Желязната завеса се появява огромна дупка, а ефектът е, че се дестабилизира източногерманското правителство, което от дълго време се счита за едно от най-сталинистките и най-сигурни. Докато някои от източногерманците бягат, други започват да демонстрират. В същия ден, когато унгарската КП се разпуска, в цяла Източна Германия започват масови манифестации, които са особено големи в Берлин и Лайпциг. Разтревоженият Хонекер се обръща с молба към Горбачов, който е на отдавна уговорена визита (7 октомври), да изпрати войски и танкове. Горбачов отказва. Той казва на стария сталинист, че трябва да започне закони за реформи,или да се оттегли, докато може. Публично Горбачов казва, че всички източноевропейски режими са в опасност, ако не отговорят на това, което той нарича „импулса” на времето. И така, изоставен от съюзника си, Хонекер (или д-р Хонекер, понеже наскоро бе станал и доктор хонорис кауза в някои от източноазиатските университети – бел.моя) подава оставка на 18 октомври, след като неговите колеги отказват да дадат правомощия на войската да открие огън срещу демонстрантите. Негов наследник „един мимолетен и объркан фантом” (нека използваме фразата на Дизраели), наречен Егон Кренц. На 4 ноември в Източен Берлин манифестират един милион души. Пет дни по-късно на историческа пресконференция на източноберлинския партиен бос Гюнтер Шабовски се съобщава, че граничната полиция повече няма да спира източногерманците да напускат страната. Репортер от Дейли Телеграф задава ключовият въпрос: „А Берлинската стена?”, на който му отговарят, че тя повече не е бариера пред напускането на страната.

През тази нощ Берлинската стена – грозното и омразно наследство... , където стотици германци са намерили смъртта  си, опитвайки се да избягат – се превръща в сцена на дива оргия на веселието и разрушението, тъй като млади германци започват да я къртят с кирки. Телевизията разнася тези исторически картини по целия свят и в другите източноевропейски столици и нека с ирония да използваме марксовата фраза „въодушевените маси започват да крещят caira, caira”. В Чехословакия, още един сателит с твърдолинейно сталинско правителство, демонстрациите започват осем дена по-късно – на 17 ноември (по това време у нас вече течеше демонстрация пред посолството на ЧССР в подкрепа на чехословашките колеги, след битката с които умрелият в стълкновението на площада в Прага поручик Ружичка, когато понамаляла тълпата около него става, изтупва шлиферат си и ни лук ял, ни лук мирисал тихо се прибира – бел.моя), а на следващият ден и в България (е проведен ден след митинга на О.Ф. и митинг на току що създадената опозиция – бел.моя). Там падането на сталинисткото правителство на Тодор  Живков (на 10 ноември 1989 г.) е последвано на 16 декември от отказа на БКП от монопола върху политическата власт и разчистването на пътя към многопартийната система. Междувременно след почти непрекъснатите демонстрации в Прага, цялото комунистическо ръководство подава оставка и се образува некомунистическо правителство начело с писателя Вацлав Хавел, който по-късно става президент. В повечето случаи тези изключително важни промени се извършват без особени насилия или дори мирно. За щастие, няма линчувания., въпреки че характерът и обемът на престъпленията, извършени от отиващите си комунистически лидери и които сега излзат на бял свят, са ужасяващи. В Източна Германия например тайната полиция е участвала не само в международния тероризъм, но също така и в контрабанден внос на наркотици на Запад, от който са получавали твърда валута, внасяна в сметки в швейцарски банки, поддържани за да се облагодетелстват партийните вождове. Хонекер спасява кожата си, като влиза във военна болница в зоната, контролирана от съветските въоръжени сили, откъдето в началото на 1991 г. тайно е преместен в Москва. Много други сателитни лидери като Живков са арестувани и в някои случаи дадени под съд.

Единственото изключение от ненасилствения стил на революциите е Румъния. 24-годишното диктатурство на тамошния партиен бос Николае Чаушеску, подобно това на предшественика му Георгиу-Деж, е изключително брутално и корумпирано дори по стандартите на повечето марксистки режими. Управлението му е усилено от тайната полицейска организация, наречена Секуритате. Членовете й се набират най-вече сред сираците от държавните сиропиталища. Чаушеско, който мечтае румънците да станат 100 милиона, отказва да разреши продажбата на контрацептиви, забранява абортите и облага с данък неженените и бездетните. В резултат се появяват голям брой незаконнородени или нежелани деца. Подходящи момчета-сираци се вземат в кадетските батальони след навършването на десет години и под личното наблюдение на Чаушеску се обучават да гледат на режима като на свои родители и да му служат с фанатична ненавист. Като възрастни членове на Секуритате те получават специални привилегии и наистина са сред малцината румънци, който редовно имат какво да ядат. В някои отношения Секуритате е организирана подобно на хитлерорите СС – със свои танкове, самолети, а под Букурещ е построена сложна мрежа от тунели и укрепления. Защитен от тези отвратителна военна сила, Чаушеску се заема с широкомащабни упражнения по социално инженерство и подобно иранския шах постепенно разрушава 800 традиционни села., а жителите им натъпква в големи селскостопански „градове”.

Вестта, че унгарските вълнения се разпространяват дори и в столицата, го заставя бързо да се върне (от посещение в Иран – бел.моя). На 21 декември се обръща с реч към тълпата, събрала се пред двореца му (само той и Пентагона се виждат от Космоса – бел.моя). Като правило ораторстванията на Чаушеску се слушат от жителите на Букурещ в пълна тишина, като възгласите и аплосментите се подават от записи по високоговорители – всичко това е част от политическия сюрреализъм, характеризиращ този ужасен режим. В случая обаче  тълпата крещи и го обсипва с ругатни и Чушеску са отделя от двореца,  заедно с разярената си съпруга Елена, мразена не по-малко от него – една наелктризирана малка сцена, записана на видео. На следващия ден той е принуден да бяга от двореца с хеликоптер. Това, което се случва по-късно е една мистерия. Плановете му да се скрие в някое изоставено укрепление на Секуритате се провалят напълно. Изглежда той е изоставен от най-близките си колеги, които гледат на неговата лична непопулярност като заплаха за собствения си живот – един от тях е бъдещият му приемник Йон Илиеску. Във всеки случай Кондукаторът, както сам се нарича, е заловен заедно с Елена. Двамата са осъдени от военен съд на Рождество Христово, обвинени в „престъпления срещу народа” – геноцид и убийството на 60 000 мъже, жени и деца, асъдени са и незабавно са разстреляни от наказателен взвод.

Твърде любопитно е, че Чаушеску не е популярен на Запад. Дори го хвалят за нежеланието му да следва всевъзможните усуквания и завои на съветската външна и отбранителна политика и за способностите му да обслужва и изплаща дълговете си.

Това, което следва обаче, е по-незадоволително от гледна точка на демокрацията. Промените в Румъния, както и в България, се оказват смяна на личности, а не на режими. И в двете страни старата комунистическа номенклатура не изпуска своята полицейска и военна власт, променя имената на длъжностите си и името на партията, възвръщайки контрола върху радиото, телевизията, вестниците и през 1990 г. провежда „избори”, които да я задържат на власт. И в двете страни остава несвършена работа.  

Междувременно вътрешните проблеми на Русия нарастват. Съюзът на съветските социалистически републики е книжно творение, в което цялата реална власт се осъществява от великорусите от Москва. Накратко той е, както казва Рейгън, империя, въпреки, че в края на 80-те години злото е намаляло. Но от 1989 г. трите прибалтийски републики – Естония, Латвия и Литва – започват кампания не просто за по-голяма автономия, но и за окончателна независимост, такава, каквато са имали между 1918 и 1940 г., когато в съответствие със Съветско-нацисткия пакт от 1939 г. и неговите тайни протоколи стават жертва на Сталин. През март 1991 г. и в трите се провежда референдум, в който искането за независимост се подкрепя от преобладаващото мнозинство, включително и от мнозинството сред рускоговорящите малцинства. Грузия също така иска независимост.

Истината, разбира се, е че и руснаците, и републиките, и сателитите са жертви на една безнадеждно неефективна система. Ако някой извършва експлоатация, това е номенклатурата – привилегированата каста от функционери на комунистическата партия и армейски офицери, която съществува във всяка една от тях. Вероятно най-фундаменталната грешка на  Горбачов е, че той не унищожи тази каста и привилегиите й от самото начало – тогава всички онези, които имат позициивъв властта, изправени пред реалността на недоимъка, щяха да приемат неизбежността от премахването на самия ленинизъм. Ето защо не е изненада, че след падането на популярността на Горбачов човекът, който го наследява в чувствата на хората, е Борис Елцин – висок партиен функтционер, който доброволно се отказва от привилегиите за себе си и семейството си, които му дава партиният ранг.

По този начин всичко е подготвено за конституционна криза, която също както в Югославия съдържа в себе си нюанси на преврат и даже на гражданска война. Елцин също като Горбачов има своите критици. Но Елцин е популярен, нещо, което Горбачов не е (освен в чужбина). Освен това, Елцин е избран от народа, докато Горбачов е президент на СССР само по милостта на партийната клика. Елцин е за регионализма, а Горбачов – за „центъра”. През юни 1991 г. обаче Елцин усилва позицията си, като става първият руски президент избран чрез пряко гласуване, спечелвайки почти 60% от гласовете

Междувременно два процеса, които изглежда са извън контрола и на Горбачов, и на Елцин, започват неумолимо да се развиват. Първият е съвземането на твърдолинейните комунисти, особено в армията, КГБ и бюрокрацията – през 1990-1991 г. те започват да си възвръщат загубената увереност и да теглят „центъра” все повече към себе си. Пренебрегват заповеди, които не им харесват, ири предприемат действия, за които Кремъл или най-малкото Горбачов отричат да са ги упълномощавали: като например завземането на радио и телевизионни центрове, здания на вестници и други символи на регионализма в балтийските републики, при това в един от случаите има значителни човешки жертви. През есента на 1991 г. либералният министър на външните работи на Горбачов – Едуард Шеварнадзе – подава оставка в знак на протест срещу поведението на, както той ги нарича, „тези сили на мрака”. През пролета на 1991 г. СССР вече страда от отсътвието на яснота във властите. Трябва да се спомене обаче, че в Русия няма традиция генералите да вземат властта.

Положението се влошава още повече от разрухата на съветската икономика като цяло. На 9 март 1991 г. в Москва изтича информация за секретен доклад на Госплан – централното планиращо ведомство на СССР, - в което се дават прогнозите за 1991 г. Там се прогнозира, че през годинатаселскостопанската продукция ще намалее с 5%, промишленото производство – със зашеметяващите 15%, а БНП като цяло – с 11, 5%. В него също се визира, както там е наречено, „предстоящото рязко спадане” на инвестициите и се прави заключение, че СССР е изправен пред „икономическа катастрофа”.

В резултат на това в началото на 90-те години СССР се явява в образа на объркан, сляп и олюляващ се гигант, който съзнава, че е сполетян от бедствие, но не знае накъде се е запътил, нито на къде трябва да върви. (стр. 622 – 625).

Селд срещата на високо равнище, състояла се на борда на съветски кораб близо до бреговете на Малта на 3 декември 1989 г. (пасажерския лайнер „Максим Горки”), съветският говорител Генадий Герасимов смело заявява: „Днес в 12:45 ч. леше сложен край на Студената война”. Това е факт. През 90-те години все повече САЩ, СССР и другите воюващи сили имат възможността да обсъждат проблемите при традиционните, реалистични условия в старомодния стил на силите – без идеологически оттенъци. Това е модел на страната Утопия, но все пак е някакъв прогрес. Варшавския договор е разпуснат и дори започва да се говори за разширяване ролята на НАТО като световна сила за сигурност, където част от отговорностите му ще се поемат от СССР. Представата за размяна на термоядрени удари между двете свръхсили избледнява до степен на практическа невъзможност. Всъщност вече е неправдоподобно да се гледа на СССР като на свръхсила, на практика САЩ остават единствената.

Краят на Студената война не само рязко намалява заплахата от термоядрена война, но за пръв път прави възможно функционирането на Съвета за сигурност на ООН така, както са го замисляли създателите му – като инструмент за бързо и ефективно спряване с агресиите. Случаят възниква на 2 август 1990 г., когато без предупреждение, в течение само на един ден, иракските въоръжени сили нахлуват и окупират Кувейт. Едно нещо обаче е сигурно – налице е провал на американското (и британското) разузнаване и фактическото нападение идва като изненада и шок.

Фактически никога след Втората световна война „специалните взаимоотношения” между англосаксонските сили (както ги нарича хапливо Дьо Гол) не са функционирали така успешно.

Най-важната грижа на съюзниците е да не допуснат Садам да нападне Саудитска Арабия и да тръгне на юг, завземайки всички богати на нефт държави от Залива. Още от самото начало Джордж Буш и Маргарет Тачър решават не само да защитят със сила Саудитска Арабия, но и да освободят Кувейт, каквото и да струва това.

Участието на ООН, което бе невъзможно по време на Студената война, е най-доброто доказателство, че тя действително е свършила. Съветска Русия също сътрудничи през цялото време на англо-американските дипломатически усилия, при това много по-искрено в поверителните дела, отколкото в публичните. Тя, разбира се, има и собствен интерес. От една страна, нейните военни вложения в Ирак са огромни (в това число 1000 технически лица и съветници) и желае, ако е възможно, военният конфликт да бъде избягнат. Оттук ударението се поставя върху желанието за ненасилствено разрешаване на проблема. От друга страна, нуждата й от американска финансова и икономическа помощ с всеки изминат ден става по-належаща, а това кара Москва да следва американската линия, когато няма други възможности и да се стреми проблемът в Залива да бъде разрешен.

Оттук, не без накои спорове и трудности, Съветът за сигурност се съгласява с цялостната англо-американска стратегия. Операцията се превръща в първия положителен резултат от новите взаимноотношения между бившите сили от Студената война.  

Проучванията показват, че американските гласоподаватели стабилно отиват към пълна подкрепа на насилственото изхвърляне на иракския агресор и въпреки, че Буш си осигурява съвсем малко мнозинство в Сената при упълномощаването за използване на сила, по-късно неговите действия получават огромно неодобрение в двете камари на Конгреса и при проучванията на общественото мнение, соето понякога достига 90%. Обжественото мнение в Великобритания винаги е стояло зад първоначалната решимост на Тачър (напълно споделена от нейния приемник Джон Мейджър) при това с огромно мнозинство (75-80%). По този начин с одобрението на американския и британския електорат „специалните взаимоотношения” получават възможността да осигурят ядрото на огромния експедиционен корпус, който се събира в Залива между август 1990 г. и януари 1991 г. Обществената подкрепа, особено в САЩ, щеше да ерозира, а арабската част на коалицията щеше да се разнищи, ако Садам бе успял да спечели някакъв по-голям успех. Всъщност той се опитва да подкопае поддръжката на арабските правителства за водената от САЩ коалиция, провеждайки множество ракетни атакисрещу селища на Израел, които причиняват жертви сред цивилното население.

Военновъздушните нападения на съюзниците започват почти веднага след като наа 15 януари изтича крайния срок и продължават безжалостно до и след датата, определена за сухопътното нападение – 24 януари. Целта е да се използват свръхточни оръжия, изготвени по последна дума на военните технологии (бомбардировачи „Стелт”, крилати ракети, така наречените „умни бомби и системи с лазерно насочване, а също и инфрачервено оборудване за нощни бомбардировки).

Иракските военновъздушни сили са унищожени или извадени от строя още на първия етап и това много подпомага нападенията на съюзническата авиация, която извършва почти 140 000 бойни полета.

Целта е да се спечели войната, доколкото е възможно с помощта на военновъздушните сили, като се сведат до минимум сухопътните жертви на съюзниците.

Съюзната атака, започнала на 24 февруари, включва и хитър план за заблуда на противника, който успява. Иракската съпротива, благодарение на пъддържащи въздушните атаки, се оказва много по-слаба, отколкото се очаква и към 24 февруари четиридесет от четиридесетте и две иракски дивизии, разположени в зоната на военните действия, са или разбити, или извадени от строя. Предварителните цифри са, че Ирак е загубил 50 000 души убити, 150 000 души са изчезнали или пленени. Загубите на съюзниците са 166 убити, 207 ранени и 106 изчезнали или пленени. Буш не желае да наруши условията на мандата, даден от ООН, и да тръгне към Багдад, намесвайки се в иракската вътрешна политика.

В някои отношения обаче цената е тежка. Инфраструктурата на Ирак е повредена или разрушена, а самият Саддам е ограбил и съсипал доста голяма част от Кувейт. Сметката излиза на стотици милиарди долара, въпреки, че е по един от парадоксите на съвременността задачата за въстановяване на двете страни ща послужи като стимулатор за западните икономики и ще им помогне да се измъкнат от рецесията (един от първите пострадали е археологическия музей на Багдад, чиито ценности, голямата част от който са ценностите на древен Вавилон, се появяват контрабандно и скоро на пазара – бел.моя).

Тези варварски събития (между които е и замърсяванията с иракски петрол) усилват страховете, че човечеството в своето желание да постигне висок жизнен стандарт, като експлоатира природните ресурси на Земята съсипва планетата непоправимо. В началото на 90-те години светът бавно започва да осъзнава отговорностите си като пазител на тази планета и като потребител на ресурсите й. Може  би след видамата неизбежност на двете големи световни войни именно създаването на ядреното оръжие е този предупреждаващ подарък, който ни спестява третия сблъсък, мажду великите нации и ни довежда в началото на 90-те години до най-дългия период на общ мир, за който знаем (Джонсън, Пол, „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, С. 1993 г., стр. 602 – 631 стр.)

Горбачовата „перестройка” и влиянието й върху хода на процесите в България

Новият съветски лидер, макар и принадлежащ към съвършено друга генерация в сравнение със своите предходници, има кариерата на типичен партиен апаратчик, преминал поради особената си старателност по всички етажи на провинциалната и кремълска бюрокрация. Макар, че и двамата негови дядовци са репресирани по времето на Сталин – единият като участник в деснотроцкистка група, а другия кулак – внукът успява да направи комсомолска кариера в родния си Ставрополски край, а през 1952 г. е приет и за член на КПСС. По същество обаче възгледите му се формират в периода на Хрушчовото размразяване и носят белези на дълбоко разочарование и потрес от разкритията през 1956 г. Подобно на Хрушчов, той дълбоко вярва в правотата на Лениновото учение и във възможността социализмът да бъде справедлив и човечен. Затова и в началния период на неговото управление в изказванията и речите му често звучат апелите: „За връщане към ленинските принципи”,  „За повече социализъм”, забелязва се връщане към лозунги и словесни фигури от периода на десталинизацията. Затова и ако перифразираме едно определение на унгарския философ и десидент Ференц Фехер за режима на късния Кадър като „приложен хрушчовизъм”, първият период от престоя на Горбачов във властта би могъл да бъде характеризиран като „просветен хрушчовизъм”.

След идването си на власт Горбачов постепенно променя стилистиката си. В края на 1987 г. той започва за първи път да говори за „соцалистически пазар”. Постепенно обаче стига до извода, че за да реформира икономиката, трябва да реформира обществото, а за да бъде реформирано то – трябва да бъде реформирана партията. Призивът към „гласност” се явява първа стъпка в неговите планове. Първоначално тя се изразява в новата вълна на разкрития за сталинските репресии и престъпления от миналото, без обаче да бъде засяган култът към Ленин, както и цялостният идеологически постамент на системата (вероятно затова и въпросът ми, зададен на декана на Историческия факултет на Ленинградския университет през 1989 г., този за докапиталистическите формации, бе отминат на практика без отговор – бел.моя). Много скоро действително се оказва, че гласността не е само „надстроечен” феномен, а може да бъде съдбовно важна за живота на милиони хора. На 26 април 1986 г. един от четирите ядрени реактора в украинския град Чернобил експлоадира, изхвърляйки в атмосферата радиация, около 100 пъти по-голяма от тази в Хирошима и Нагасаки, взети заедно. Тъй като това не е първата ядрена авария в СССР, по стар маниер официалните власти предпочитат да замълчат за случилото се. Два дни по-късно ТАСС все пак съобщава между другото за наличието на подобен инцидент. Както преди това съобщение, така и след него не се взимат никакви мерки за инструктиране на цивилното население и за минимизиране на гражданските щети от аварията. Когато обаче радиоактивният облак се разпространява над половин Европа, на 14 май Горбачов се принуждава да направи официално изявление, признавайки само част от истината и призовавайки за международна помощ (в края на май в София се появи един баркас със знаците на радиационното замърсяване, който често виждах как завива по бул. „Стамболийски” току до черквата „Св. Неделя”. В Западната преса вече бяха се появили небивалици за масови трупове по улиците и т.н. Но и нещо, пряко свързано с мене – още се смята, че моят тъст, който не можах да заваря жив, се е разболял от рак и починал именно след тази авария  – бел.моя). Чернобилската авария разтърсва сериозно съветското общество и прави очевидни управленското безхаберие, лицемерие и цинизъм на цялата съветска партийно-държавна бюрокрация, стараеща се да потули случая и нехаеща за живота и здравето на милиони хора.

Когато новият съветски лидер идва на власт в Кремъл, той заварва в София един от най-консервативните комунистически режими в целия Източен блок. Самият Живков е вече повече от 30 години начело на партията-държава и по всичко личи, че няма никакво желание и намерение да се преустройва. Неговото управление е с твърде лоша международна репутация поради незаглъхналия скандал с убийството на писателя Георги Марков от българската Държавна сигурност и набиращата сила версия за „българската следа” в атентата срещу папата. Приключилата току-що кампания по насилствената смяна на имената на българските турци допълнително влошава външният образ на режима. Тя поставя както Москва, така и останалите нейни съюзници в твърде неловката ситуация да оправдават и омаловажават пред международната общност едно драстично нарушение на споразумението от Хелзинки.

Воден от инерцията на своето дългогодишно властване, в началото на започнатото от Горбачов преустройство Живков заявява подкрепата си и по стар маниер пренася съветската практика в България. В допустима мярка тук отново започва да се говори за престъпленията на сталинизма, свалят се отново портретите на българското и съветското Политбюро от обществените места, тихомълком се преименуват обектите, наречени на Людмила Живкова (една вечер съвсем тихо училището, носещо нейното име в  столичния квартал „Зона Б 5” например осъмна с ново име-бел.моя). В духа на гузната и закъсняла съветска реакция са мерките на правителството по отношение на чернобилската авария. Българите са уведомени официално за наличието на такава едва на 2 май след като предния ден масово са изведени за пореден път на първомайска манифестация (тогава улучихме прекрасно лятно време и „пасохме” при възможност марули в големи количества – бел.моя). Чак на 4 май правителството провежда заседание, на което се предприемат мерки за защита на населението. Може да се обобщи, че по време на целия наличен период на „перестройката” Живков се старае да прави същото, каквото и Горбачов в Москва. Въпреки това, за него постепенно става ясно, че е нежелан. Когато промените в Съветския съюз започват да застрашават устоите на системата, Живков решава да поеме сам инициативата. Действително, диктаторът все още не е готов на открита конфронтация с Горбачов, но намеренията му са да предприеме реформена акция, при която проектираните ограничени промени да не разклатят властта му.

Горбачовата „перестройка” и Живковата „переструвка”

Според един от популярните анекдоти (свързан с игра на думи), основната разлика между СССР и България по това време се състояла в това, че докато там Горбачов правел „перестройка”, при Живков тя се изразявала в „переструвка”. Една от най-ярките примери за имитация на реформеност представлява т.нар. Юлска концепция от 1987 г., приета на поредния пленум на ЦК на БКП. В нея на думи се предвиждат сериозни от гледна точка на реформените напъни до този момент промени в икономиката, социалната област и администрацията. Единствено в сферата на политическата система те са символични и като цяло не засягат монопола на комунистическата партия върху властта. Този опит на Живков да заобиколи „отляво” Горачов води до конфликт с него, макар на повърхността клишетата за българо-съветската дружба да продължават да се употребяват. Все пак още през август с.г. българският пръв партиен и държавен ръководител стартира своя „концепция” . Първите реформи са в сферата на администрацията. Съществуващите до този момент 28 окръга са закрити и на тяхно място са създадени 9 големи области (в т.ч. София-град), акт, изтълкуван от мнозина като опит за концентриране на властта и поставяне на изключително надеждни хора на ключови места в страната. Някои от центровете на новите окръзи са избрани твърде несполучливо и по неясна логика. Така например са създадени Разградска област, в която се намира най-големият промишлен и културен център в Североизточна България – Русе, Ловешка област, където много по-значими центрове са Плевен, Търново и Габрово, Хасковска област, в рамките на която е и Стара Загора. Дори образуваните през 1977 г. селищни системи са закрити и са възобновени общините. Официално обявената цел на реформата – ограничаване на бюрокрацията и администрацията, така и не се реализира (казано беше, че се прави с тази цел, но в действителност бюрокрацията, вместо да намалее, на практика се и увеличи с въвеждането на новите области, като съпоставката беше налице – бел.моя). Нещо повече – броят на заетите във въпросната сфера непрекъснато се увеличава. С подобни мотиви са слети и преобразувани редица министерства. Всичко това, придружено с мащабна организационна и бюрократична работа около т.нар. „възродителен процес” и подмяната на огромен набор от документи в тази връзка, създава допълнителен хаос в системата. Поради административната реформа се налага изборът на нови областни, общински и местни народни съвети. На провеждането им през 1988 г. за първи път след повече от 40 години режимът дава възможност на някои места да бъдат издигнати повече от един кандидат. Куриозът е, че, там където това става, и двамата са издигнати от О.Ф. и се следи те да бъдат само от комунисти, или само земеделци, но да не се допусне състезание между едните и другите.

Още през 1988 г. се правят опити за експериментално въвеждане на частични пазарни механизми в отделните предприятия. Подобни задания получават и научните институти, занимаващи се с икономика. Правителството сключва договор дори с такава голяма консултанска къща като „Прайс Уотърхаус”, която експериментира „инжектирането” на пазарни елементи в плановата икономика. Както ще се окаже година по-късно, този опит завършва с пълен провал. Причината за това е, че пазарът продължава да се схваща от управляващата върхушка като своеобразна „патерица” на плановата икономика, а не като принципно различен икономически модел. В официалната аргументация за разтрогване договора от страна на правителството обаче е записано, че за изпълнение на задачата косултантът изисквал данни, които или са строго поверителни, или просто няма как да бъдат набавени.

Последното обаче далеч не означава, че режимът на Живков рухва благодарение на икономическата си несъстоятелност. Както и при съветския модел, става дума за дълбоко инерционна система, чиято деструкция може да продължи години. Произвежданият от нея хроничен дефицит на стоки и продукти също не е нещо ново за българите. В този смисъл свикналият на лишения и перманентна оскъдица българин няма усещането за особена извънредност и фаталност на кризата. Това е причината недоволството тук да остава преди всичко в средите на интелигенцията и като цяло да е много по-слабо изразено, отколкото в страните от Централна Европа (тук съм на особено мнение и вие скоро ще видите защо-бел.моя). Режимът пада изключително под въздействието на външни фактори, така както, впрочем, той се и установява в България. Затова и обикновеният българин остава, общо взето, непоготвен и изненадан от този летален изход (по Знеполски, Ивайло „НРБ от началото до края”, ИК „Сиела”, 2011 г., стр. 430 – 434).

Крахът на „възродителния процес” и засилване на международната изо

Набиращата сила Горачова „перестройка” и нейната официална българска реплика в лицето на Юлската концепция на Живков от 1987 г. поставят „възродителния процес” в съвършено различен вътрешен и международен контекст. „Вятърът на промяната” води до появата на разллични дисидентски групи и протоорганизации, които в една или друга степен включват проблема за правата на човека в своите програмни документи и декларации. В някои случаи на турците се оказва съдействие от страна на лидери и членове на дисидентски сдружения да формулират своите искания (преобладаващо те са и по-малограмотни – бел.моя) и тактика спрямо властите и в протестните си декларации, адрнесирани до западни медии и правоцащитни организации. Макар и преследвани, „неформалните организации”се оказват известен катализатор за задълбочаването на промените. Официална Анкара, която от самото начало на кампанията се опитва да предизвика международна реакция поради нарушените от България  доворености в Хелзинки, също активизира усилията си (по едно време се носеше слух, че при една двустранна среща Живков-Еврен, Живков е заявил на турския президент: „Вие какво искате? Имаме насочени ракети право към Истанбул. Един знак от мене и града повече го няма и ще се избием взаимно. А и с разузнаването сме вече толкова напред, че вие едва сега научавате, че у нас е имало възродителен процес в такива размери – бел.моя)”. След опитите въпросът да бъде поставен на годишни срещи на организацията „Ислямска конференция”, Белградското и Виенското съвещание на ОССЕ Турция подготвя нова дипломатическа офанзива, планирана за предстоящото Парижко съвещание на последната организация през май 1989 г., посветено на човешките права. Това се оказва отличен повод обезправеното турско население в България да припомни за своето положение, още повече че интересът към него далеч не е стихнал. Така започват т.нар. Майски събития, изразяващи се в гладни стачки, масови протести, сблъсъци с органите на реда и специално създадени от властта отряди, при които отново има ранени и са дадени човешки жертви от двете страни. Но като че ли по-добре ще е да циткирам един документ от него време, свързан с темата: „Наред с турските и външните ценрали, немалка е и ролята на родоостъпни лица, опитващи създаване на антисоциалистически формирования, с кариеристични цели и пречещи предателски на преустройството. Равносметката от сблъсъка, е 7 убити, 2-ма починали от инфаркт, 28 ранени (повечето от служителите на МВР). На 20 май край гр. Каолиново няколко хиляди души нападат кордон на пречещи им от вътрешни войски. Има ранени с камъни и дървета, от тежко ранен е взет автомат „Калашников”. На 21 май с. Тодор Икономово – тълпа напада кметството с камъни и дървета, охранявано от МВР. Ударен е и отряд за „борба с тероризма”, пристигащ сега. Направен и опит за вземане на оръжие.  21 май Дулово – тълпата е екзалтирана и напада кордон на МВР с цел проникване в центъра на града. Пробива в посока към окръжния комитет на БКП. Счупени са коли и витрини и е спряна на 100 м от общинския комитет. 21май, Исперих – криминална тълпа обсажда средношколско общежитие, от което са изведени средношколците. Чупят се витрини. 23 май с.Езерче – наряд на МВР се натъква на тълпа, обграждаща кметството в опита си да малтретира общинския шеф и полицая. Чуват се виковете „Смърт на гяурите”, „Тези трябва да ги убием!”. Атакуват наряда с колове, осветителни бомби и др. и му пречат да тръгне. 27 май в гр. Шумен – тълпа, сред които има и въоръжени с ножове (направени най-често в КТА „Мадара”-бел.моя) прави протурска демонстрация в посока центъра на града. Следва сблъсък с органите на МВР от което са ранени 3 от МВР, от тях двама са прободени. 27 май с. Медковец – агресивна група вдигнала турското знаме. Мятат камъни по дошлите полицаи. Другаде демонстрациите са с мирен характер и коментиране на новоиздадените паспорти. До сблъсък не се стига. Всичко е пресечено от администрацията и полицията. Причините са, че неосъдени за протурска пропаганда лица отново се активират и организират. Координират се с Турция и Запада чрез средствата за масово осведомяване. Чрез гладна стачка на мюсюлманите и прерастването й в безредици се опитват да ни дискредитират на Парижката конференция” (по бюлетин на ЦК на БКП за вътрешнопартийна информация, № 5 а, от юни 1989 г.). Тази неочаквана за властите развръзка на събитията окончателно ги убеждава, че в своя замисъл асими