Някога аз бях на 25 години. Тогава се чувствах пълна със сила, с мечти, с идеи. Знаете ли, как се чувства един млад човек на тази възраст? На него му се струва, че е способен да промени целия свят към по-добро, не иска да мисли за болести и смърт, иска да си доставя удоволствие по различни начини. Затова сме и млади, за да бъдем смели и дръзки.

А понякога се замислям за това, по какъв начин премина първата ми любов. Мисля си, дали тя наистина е била най-силната и искрена любов в живота ми, или не. Тогава аз бях само на 12 години. Бях се влюбила така, както никога повече в живота си. Тази любов бе кратка, но силна. Но сега вече, след толкова години аз си спомням за нея с недоумение. Аз мислех за това, и накрая разбрах, че първата любов – тя не е нито първа, нито втора, нито последна. Това е тази любов, в която най-много сте вложили самите себе си, душата си, когато все още имахте душа. В моите мисли аз често се сравнявам с Печорин, тъй като той самият говореше за изчезването на душата у хората. Самият Печорин много обичал хората, но видял, че те не разбирали тази любов. Обратно, те го смятаха за високомерен. И под влиянието на това той наистина станал такъв. И след това поради това у него се появило желанието да играе, да злоупотребява с живота на другите. Именно затова е нужно да разберем, че ако искате да обичате някого, трябва първо да се научите да прощавате.

Защото пък на мен все още ми е трудно да се науча да прощавам. Не се справям с това добре. А често хората смятат, че ако ти си щастлив, това е подарък от небето, не е твоя заслуга. Те не са свикнали да виждат щастливи хора и даже се боят от появяването на такива. А работата се състои в това, че човекът сам кове съдбата си – в по-голяма степен от него зависи щастието му. Всеки от нас е имал възможност да бъде щастлив, но той, струва ми се, я е пропуснал. Именно затова щастливият човек винаги за нещо е на другите виновен. За много хора той е виновен вече за това, че е просто щастлив.

Моят баща, например, е имал много нещастен живот. Преследвали са го по политически причини, и затова той е завършил образованието си много късно, което не е съвсем естествено, но през целия си живот той нито за минута не забравяше, че е образован. Но винаги говореше истината и не се боеше от нея. Гордея се с това, тъй като също и всички известни писатели са известни с това, че са казвали истината. Ни повече, ни по-малко – само истината. В 20 век това е достатъчно, за да се прослави човек.

Понякога се питам, по какъв начин човек може да стане известен писател, да пише добре? Нужно ли е просто да пише интересно, или по-напред да прочете теоретична литература? Във всеки случай, нужно е да се учим от предшествениците си. Замисълът на писателските ни произведения трябва да е гениален, трябва да пишем, като имаме пред себе си за пример шедьоврите, тогава чак ще се получи сносен разказ. А за казване истината писателите често са били наказвани, обявяват ги за безумни, изостанали, ненужни. Тъй като за виновни винаги биват изкарвани недолюбваните.

Но през последните години аз всякак съм се старала да избягвам такива тъжни мисли. Ние, младите хора, трябва да се веселим и да мечтаем. Някои смятат, че мечтите, които се сбъдват, не са мечти, а планове. А аз пък никога не бих се съгласила с това – аз съм млада и щастлива. Значи, аз и трябва, не, по-точно аз съм направо длъжна, да мечтая и да претворявам мечтите си в реалност.