Въпреки че в днешно време материализмът у хората като че ли се усилва, все още са останали хора, у които възкръсва изконният начин на мислене. Този бездомник даже не знае, къде ще нощува тази вечер, не знае, ще има ли храна да яде. Известно време той е живял заедно с някаква жена, която била недобре психически, и тогава разбрал, че даже и лудият психически може да бъде възприет като нормален, ако се съобразяваш с него. Интересно е, че са много малко тези, които разбират това. Болните психически хора не бива да бъдат отстранявани от обществото на т. нар. „нормални хора”. Често от тези „луди” като че ли има на какво да се научиш. На какво, например, много от тях живеят в свой затворен свят, и именно затова смятат себе си за щастливи.

И лудите, и болните, и бездомните биват отстранявани от хората и има стремеж те да остават незабелязвани. Тези хора, болните и странните за обществото, като че ли пречат на обществото и за тях няма място. Защо?

Бедният клошар най-сетне разбрал, че най-добрият начин да управляваш хората е чрез личния пример на управляващите. Именно затова те се преструват, че не разбират. Много малко политици са били в състояние да ръководят хората по този начин. Това са били само велики монарси, като Петър Първи, Екатерина Велика и Мария Терезия. Другите политици като че ли не са виждали необходимост от това. В този водещ аскетичен живот клошар има презрение към външния блясък на живота. Този човек е разбрал, осъзнал смисъла на щастието и нещастието. Той сам по своя воля е избрал живота на бездомник. Той като че ли много прилича на бездомниците на Максим Горки. Тези хора имат своя философия, своя мъдрост и правила на живот. Клошарят Йордан много бързо разбрал, че най-голямото нещастие е да останеш неразбран от хората. Именно затова хората често пренебрегват убежденията си, за да се харесат на другите, а с това, за жалост, човек не може да бъде щастлив.

Човек сам по себе си е много интересен и странен. Понякога вярва в неща, които не бива да се вярва.  Често той предпочита да яде много, даже когато това не му е нужно. Той понякога обича всичко излишно и когато усети потребност от вяра, става последовател на някаква религия.

А нашият клошар разбира някои неща по различен начин. Той ясно осъзнава, че вярата може да бъде намерена чрез молитва извън някоя църква, защото храмът на вярата и на Бога е душата на човека. Той предпочита да вярва в това, което е невъзможно да се види с физическите очи. И се среща с много на брой щастливи хора – клошарите бездомници. На тях не им е нужна жестокостта на богатите високомерни хора. Жестоките хора сами стигат до изчерпване на силите си, тъй като жестокостта погива без мъдрост и унищожава самите нас. И това, което провокира появата на жестокост , високомерие и алчност е страхът. Ние се страхуваме, че другите ще ни се подиграват, или че ще постигнат повече от нас, че няма да бъдем забелязани, че без много пари няма да ни е весело да живеем, че без да имаме пари хората няма да ни се възхищават и някои от тях няма да ни обичат. Боим се от смъртта, боим се за физическото си тяло. Този страх ни е завладял понякога той ни тормози години назад. Той ни е натрапен някога от родителите ни, или от възпитаващите ни, или от т.нар. наши „приятели”.

А този клошар е избрал за себе си друг път – той няма какво да губи и няма за какво да съжалява. Той няма от какво да се бои. По такъв начин са живели монасите през Средновековието. Но сега даже и монасите не могат да живеят така – те също са държани от страха.

Бездомникът Йордан съжалява само за едно – че не е намерил подходяща жена.

 Често по улиците срещаме тези клошари. В повечето случаи ги презираме, защото не ги разбираме. Но всеки от тях по свой начин е прав за избора на начина си на живот. А не е ли виновно обществото за това, че някои хора са тръгнали по този път? Обществото е бездуховно, бездушно, жестоко, то няма време да мисли за щастие, за мъдрост и за Бог. Така че ако около нас има хора, които не можем да разберем, не е ли по-добре да ги оставим на мира и да не им пречим.