Скоро прочетох тук, в блога най-сетне такива коментари, каквито отдавна чувствах, че са необходими и подходящи. В блога, следящ живота на тези наши звезди видях най-сетне нещо критично за тях.

Въпреки всичко, усетих безпокойство и вътрешно недоволство от така публично изказаното мнение.

Защото, когато обичах една такава звезда и тя е твой идеал за поведение като човек в личния си живот, тогава, мисля, че такива изказвания са недопустими.

Нека започна с това, че в семейството ми не съм аз единствената, която е избрала подобна звезда за най-обичан мъж в живота си. Първата в семейството е била майка ми. Най-голямата й любов в живота е била пак една такава звезда, но от италиански произход.

Навремето още в ученически години бях предупредена от изживяла подобна любов приятелка, че такава любов може главно да съсипе живота ми – тя ще ми попречи да изпитам любов към реален мъж. Това е истина.

Винаги търся в мъжа някакъв идеал, когото въобще никога не виждам. Търся обаче супер мъж, защото и аз смятам себе си за супер жена.

Това си има и своите обяснения.

В случая с приятелката ми от детството и с коментаторката на братя Аргирови работата е друга. Те двете са видяли идеала си наяве, познавали са своя идеал лично и са общували с него. За едната от тях даже той си остава единствената светлина в живота й.

Приятелката ми от ученическите години е била влюбена в музикант от друга страна. И с нея се е случила интересна история. Тя започнала да пише писма на своя идол на френски език. Добре, че тя владее този език добре. Знаела е, че нейният кумир го владее също. Пише около десет писма, праща му свои снимки. Накрая просто успява да убеди музиканта, че чувствата й не са просто като на всяка негова почитателка.

Така че, ето, че след време се получава телеграма, в която нейният идол я уведомява, че ще й се обади по телефона у дома в определен ден и час. За жалост, обаче, се оказва, че в този час тя е на училище. Започват сценки с преструвки, че уж е болна, за да може дядо й, лекар, да я освободи този ден от училище. Успява. Малко преди телефонния разговор тя заспива. Внезапно скача малко преди него и пита, дали някой я е търсил.

Очакваният разговор се провежда. Оказва се, че идолът има някаква работа в България и затова ще дойде да навести и моята приятелка. Срещат се в едно кафене и се целуват след това. Поддържат връзка по телефона дълги години. Разбира се, оказва влияние и красивата външност на приятелката ми, за да може красавецът да бъде убеден да общува с нея.

Случай с друга жена. Познава по случайност идолите си още от детството си.

А при мен в личния ми живот случките са няколко. На 11 години започна една мъчителна любов към красавеца Томас Андерс от дуета Модърн Токинг. Визуално той тогава олицетворяваше идеала ми за мъж. Красив, нежен, доброжелателен. Разочаровах се от властната му съпруга и от пристрастеността му към наркотиците. Много хора ме питаха дали е възможно наистина така да се влюбиш в човек, когото лично не познаваш. Възможно е. Защото всеки издава част от това какъв е с действията си. Ако сте внимателни, ще го усетите.

След три години се влюбих за цял живот в мъжа, който се струваше на жените като най-далече от мъжествеността – Майкъл Джексън. Имах нужда да подхранвам чувствата си към него поради житейската си ситуация тогава и заради неговата биография тогава – имаме безкрайно общи неща. Майкъл самият често намира общ език с хора, чиято съдба прилича на неговата. Властен, почти ненормален баща, който винаги изисква и никога не се интересува от твоите чувства. Създава ти комплекси, с които те принуждава само да се стремиш към кариера нагоре и все да ти са струват успехите малко. Невъзможност да създадеш нормално семейство, защото начинът ти на живот вече не може да го понесе. Приличаме си и по големия си творчески заряд. В областта на различни изкуства – музика, танц, писане, рисуване.

Най-вече си приличаме по стремежа към духовното, който ни е насаден с религиозното ни възпитание от деца. И двамата, обаче, променихме на по-късна възраст религиозните си убеждения. Разбира се, това не премина без сътресения. Всеки един от нас търсеше в религията духовна опора от преживените по-рано в живота бедствия. Въпреки всичко, мисля, че Майкъл като че ли не може да я намери. Той продължи да се лута от един религиозен водач към друг. Комплексите му за малоценност продължиха. Неговите високи изисквания към всичко го притискаха.

Продължих да обичам Майкъл повече от 10 години. Когато дочух, че бил умрял, нещо в мен отказа да го приеме и повярва. Защото той бе символ на съвременното изкуство и на високите стандарти в него. Кой ще ги поставя сега?! Скърбях за него като за близък човек. Така, както преди години целият свят тъгуваше за принцеса Даяна.

Друга моя любов бе Освалдо Риос. Мъжете в България се отнесоха много пренебрежително към любовта на жените към него, изявена по време на гостуването му в България. Тук е момента да изкажа възмущението си от поведението на Стоян Захариев, тогавашен водещ на Всяка неделя към гостуващия тогава там Освалдо Риос. Не бе проявен поне и ма.лък интерес към това водещият да се подготви предварително за интервюто си със звездата, за да знае какви въпроси вече й задавани в интервютата и вече не са интересни, кои могат и кои не могат да бъдат задавани. Презрителното му и оскърбително поведение бе недопустимо. Освалдо е харесван именно заради своето уважение към жените, преклонението му към тях, неговата нежност. Уважение и отношение, които така липсват на нашите мъже. Нагледала съм се на български мъже, смятащи себе си за велики любовници. Но повечето адски некадърни като такива. Най-вече и в секса се проявява. Добре, че отмина времето, в което мъжът по време на секс е било достатъчно да дигне полата на жената до над главата й и нищо повече – само си свършва работата, без да се интересува дали на жената й е приятно, или не. Макар че много от мъжете и до ден днешен малко напомнят за това. Познавах и друг велик любовник – беше имал интимни връзки с повечето проститутки в София, и с женени жени – общо около 350 броя. Бе заявил, че след смъртта му пенисът му трябва да бъде поставен в музей за добре свършена работа.

В братя Аргирови се влюбих, когато бях дете на 7 години. Видях тогава в предаването Всяка неделя първите им изяви. Мисля, че привличането към тях не е само физическо. Хората, които ги познават лично, го потвърждават. Благовест и Светослав са духовна светлина за тези, които ги познават лично. А и за тези, които ги гледат отстрани.

Именно затова и започнах всичките тези разсъждения и спомени. За да обясня, че когато един човек като тях ти е любим, каквото и да стори, нямаш право да го изговаряш. За мен лично това е светотатство. Така поне аз го чувствам.