Дълго време, години наред се движех в среда от пишещи хора. Аз самата обичам да пиша, но никога не съм се стремяла да се тикам в разни писателски дружества. Дълго време бях в обкръжението на един голям и талантлив, но не прекалено известен български поет, той почина, лека му пръст. Та около него кръжаха цял рояк навлеци, които искаха подкрепата му да влязат в някой писателски кръг. Горкият той бе принуден да им я даде. Винаги е имало псевдоталанти, които често са били почитани на времето си повече от талантите, но след време никой вече не ги помни. А истинските таланти си остават. Та, имах възможност да наблюдавам сеира на някои. Имаше дори такива, които бяха намерили някой да им преведе поезията на чужд език и с така преведената печелеха някакви си конкурси в чужбина. После идваха тук, в България, и се перчеха с успехите си от чужбина. Да, но по един начин звучи поезия преведена и в оригинал. Особено пък, когато е адски некадърно написана. Имаше разни интересни поети, над чиито стихове дружно се смеехме, защото в тях нямаше нито форма, нито смисъл. Плод на изкривеното мислене на болни хора. Когато пред вас стоят комплексирани хора с грандомания, понякога си им личи и във външния вид – та въпросният чиляк може да изглежда и външно уродливо едновременно със странностите на характера си. Може да е с голяма уродлива глава, с гърбица, с огромни лупи като очила, освен всичко да е грозотило и т.н. Но със самочувствие. То това не му пречи. Може въпреки телесните си недъзи да смята, че всички обаче представители на другия пол са влюбени в него и го желаят. А пък после, когато най-сетне се внедри в някой желан писателски съюз, да се вихри там до самозабрава. Затова именно някои мои много талантливи писатели, които познавам, напуснаха съюзите. Защото се сблъскват със завистта и мръсните номерца на некадърниците. Защо ли българинът все има стремежа да се прави на по-учен и по-умен от другите? Защо все такива комплекси избива? Има си то една приказка за такива случаи – “пази боже сляпо да прогледа”. А не може ли, ако имаме знания в някаква област, не да се надуваме, а да осъзнаваме колко още не знаем? А не може ли, ако имаме знания в някаква област, да предадем знанията си на околните? Защо в някои страни уважават талантливия човек и го подкрепят и поощряват, вместо да му пречат? А качество, което понякога липсва на българина е да преценява адекватно и безпристрастно собствените си възможности. Та, за драскачите. Познавах един драскач, който бе написал книга за Турция, например. Там той разказваше как е имал в Турция преживяване с тамошна проститутка – с какъв бюст била, как се държала и т.н. Същият този заемаше важен пост в разни дружества, общуваше със себеподобни драскачи, пишеше някакво подобие на стихчета, намираше парички да си ги печата… Друг пък беше белязан през целия си живот от ужасни събития. Дори и да се опитвахме да му съчувстваме, всички казваха, че се е държал много лошо и затова му се връща, сам бил виновен. Беше използвал брака си с дъщеря на влиятелен комунист само за да преуспее в кариерата. Опитваше се да бъде писател и той. Пишеше купища книги и бе намерил кой да ги отпечатва безплатно. Но тези книги никой не искаше да ги чете, бяха бездарни. Само една от тях си купих. В нея беше вложил идеите и опита от живота си като цяло. Там се виждаше разсъждение за намесата на съдбата в живота на хората. И там бе описал и цялата дълбочина на собствената си душевна мръсотия, като сравняваше себе си със самия дявол.