Преди време братовчедка ми се върна от чужбина на гости в България. Беше притеснена от досаждащите младежи по улиците, представящи се за упълномощени от благотворителни фондове с цел да събират средства за болни деца.

“При нас в Ирландия хората не постъпват така, когато децата им са болни”,-отсече братовчедка ми. “Никой няма право да хленчи и проси пари от други за своето дете. Когато нечие дете е болно и родителите нямат средства да му помогнат, просто го оставят да умре”.

Нека да поразсъждаваме малко върху това. В България от известно време сме свикнали, че се смята за хуманно и човешко в някои случаи държавата или някакви хора, или институции с много пари да ни се притекат на помощ. Когато става дума за нашето дете сме готови на всичко. Но дали това е най-нормалната реакция? Мислим си (и е вярно), че ако всеки член на обществото отделя поне по няколко лева от заплатата си месечно и те се натрупват някъде, значи така могат да се съберат средства за нуждаещите се.

Никой не е длъжен да ни помага за нашите лични проблеми. По времето на тоталитаризма ние бяхме свикнали все държавата-майка и партията-майка да се грижат за нас. И до ден днешен ние се държим като деца, които все са недоволни и зависими от друг.

Нека проумеем, че нашият живот зависи само от нас самите. И нека ние смятаме само себе си отговорни за него. Понякога някои обстоятелства не зависят от нас – тогава да ги приемаме такива, каквито са.-