Пред нас е една статия на Иван Серафимов. Всичко, което е написано в нея е вярно, но е много кратко и затова повърхностно. Ние, българите, често разсъждаваме върху ценностната система, заради нея правим лоши изявления и считаме за виновни себе си и народа като цяло. А дали може така да разсъждаваме - така само нанасяме на себе си вреда. 
В някаква степен промените в ценностната система произтичат от нашето политическо минало, като отчитаме векове назад. За някои неща ние, българите, а и други народи, просто нямат изградени традиции. Всички ние, в България, например, сме свикнали винаги да защитаваме интересите на семейството си, на нашата партия, на приятелите, на поддръжниците си, но... дори и те да НЕ са прави. А коренът на това е в разбирането ни за политиката като цяло. Преди един век почти във всички страни хората са се държали по такъв начин - било е нужно да са верни на царя, на партията и религията. В отношенията между две страни също верността, а НЕ личната изгода е била на първо място. За първи път един френски политик и свещеник, кардинал Ришельо, е въвел това, че всяка страна трябва да се ръководи само от своите интереси. Той е знаел, че това ще бъде счетено за необичайно и в противоречие със законите на църквата, но той трябвало да го извърши. Но в България този начин на мислене продължава да съществува - политиците смятат верността си към партията за най-важна. Верността - тя е най-главното. Но така, както ние, българите, леко и бързо можахме да наваксаме всичко в сферите на науката и изкуството, ние, мисля, бихме могли да се справим и тук. Но традицията във всичко и особено в политиката е много важна.
Често хората смятат религията за източник на понятието за добро и зло - и затова свързват ценностната система с нея. Но, всъщност, те не разбират, че под религия тук те разбират само изповядваната от тях религия. Винаги към чуждата религия у хората има само любопитство, страх, недоверие и отвращение. Ние смятаме религията за носителка на ценностите, но не трябва да забравяме, че у различните религии ценностите малко се различават. Само в християнството, юдаизма и исляма съществува понятието за добро и зло. В източните религии злото - това е недоразвито добро. Доброто и злото представляват различни полюси и страни на едно и също нещо. Те могат да бъдат изобразени като магнит - той има два полюса. И когато ние се опитаме да унищожим единия от тези полюси, той като че ли сам се появява отново.
Разбира се, много сривове на морала и ценностите произхождат от липсата на изпълнение на Божиите заповеди. Но ние трябва да се замислим защо винаги при хората се е появявала тази липса на изпълнение. На хората просто не им се харесва да съществуват понятия за добро и зло, черно и бяло, нужно е всичко да бъде сиво, с неясни граници. Така е по-леко и по-приятно.
Богомилите също са казвали, че доброто и злото са свързани. Даже са смятали, че тъй като външният свят е сътворен от дявола, то на дявола също трябва да отдадем нужното и изискваното - греха.
Достоевски от своя страна е вярвал, че у човека има вродено зло. Тъмните страни у човека са били считани за страшни до такава степен, че са могли да будят у всеки от нас страх и ужас, даже учудване.
Но философията на Толстой е малко по-различна. Той смята, че всеки от нас трябва да се стреми към усъвършенстване. Потребността от такова я разбират всички, но като че ли по делата им въобще НЕ се вижда никакъв стремеж към съвършенство.
Като извод към това можем да добавим, че същността на всички проблеми в поведението и в ценностната система, които са свързани с религията, се състои в това: ако ние виждаме, че някой се отнася с недостатъчно уважение към другите, то това означава, че на първо място той НЕ уважава самия себе си. Човек не може да обича другите хора, ако първо не е обикнал себе си. Той не може даже да обича Бога, ако не обича себе си. 
Поради това, любовта и уважението към самия себе си е нужно да бъдат възпитавани у децата от ранна възраст. Тук се проявява проблемът на възпитанието. Ако ние възпитаваме децата така, че те да имат самочувствие, у тях ще се появи стремеж към съвършенство, към наука, към образование, към знание, към изкуство. Но ние продължаваме да считаме децата за глупави, неосведомени и недоразвити. Тяхната наивност НЕ е глупост. Всъщност децата разбират доста повече, отколкото ние си мислим. Ние често смятаме, че имаме право да се чувстваме само като учители и възпитатели на децата. Но отношенията между деца и родители много приличат на отношенията между ученици и учители. Учителят НЕ само трябва да научи децата на нещо, но и сам да се учи от тях. Ако той започне да смята себе си за умен и велик, а децата - за глупаци, то нищо няма да се получи - този не става за учител.
В наше време като че ли под влияние на западната култура има стремеж да бъде приета западната ценностна система. Но дали това наистина се получава не е известно. При нас, православните страни, съществува традицията на православието от около 10 века. Така че ще можем ли да се откажем от нея и на нейно място да приемем друга - едва ли. Но все пак цивилизацията заедно с науката  и изкуството се развива в определена посока. Запазила ли се е възпитателната роля у съвременното изкуство? Не много. А изкуството и науката трябва да възпитават човека. По време на тоталитаризма се опитваха всячески да ни възпитават. Вероятно, това доста ни е омръзнало. Науката е била използвана във възпитанието по лош начин, и затова това не дава добри резултати. Както е казвал Толстой, за да можем да създадем любов към науката е нужно да дадем на децата възможност сами да избират учебните си предмети. Защото, ако насилваме детето да се занимава с някаква научна дисциплина, у него се развива безделие. 
Съвременните млади хора, разбира се, НЕ ги вълнуват особено въпросите на морала. По гореупоменатите причини за тях понятието "морал" не съществува. Всеобщт морал няма. Всичко е позволено, важни са само средствата и подбудите. Всеки от нас трябва да се стреми само към изхранване на семейството си и самия себе си, така че да се грижи за другите е невъможно. Каквото и да говорим, моралът и в миналото, и сега е един и същ - винаги е имало и жестокост, и разврат, и стремеж към парите, и тъпоумие, и невежество, и политически интриги.
Но в миналото е имало и нещо друго - да живееш като в стадо. Необичайното поведение е могло да бъде възприето като лишено от знаковост.
Заради тези проблеми и главоблъсканици при хората винаги се е появявал и другият полюс - вид отшелничество, вид отчуждение. Човекът може да се оттегли в манастир, за да се отстрани от хората, или просто да не общува с тях. Той в миналото е могъл да живее в къщурка на скалата или в гората, или в пустинята, или е можел просто с поведението си да покаже, че начинът на живот на другите му е неразбираем за него и отвратителен. Сега това отново е дошло на мода по друг начин - разни източни учения, съзерцания, дълбокомислие и различни видове общества. Но дали това ще помогне на хората, не е ясно. 
Затова не мога да се съглася с мнението на Иван Серафимов, автора на статията, че е нормално за всеки да мрази времето, в което живее. Не трябва да го мразим, а да го използваме разумно. 
Най-големият проблем за нашата страна и за целия свят не са икономическите сривове, а образованието и знанието. Невежеството е най-големият порок.